2025 12 10

Магията на Думите във Fusion School: Надежда Тодорова и Приказкотерапията

Денят на четенето в България, като част от Деня на европейските автори Read.for Real (21 ноември), донесе истинска магия в класните стаи на Fusion School! През седмицата 17–21 ноември отбелязахме празника с поредица от вълнуващи срещи, една от които беше гостуването на Надежда Тодорова, създател на инициативата Приказкотерапия.

На 18 ноември, в часа на Домовете, учениците от 4., 5. и 6. клас имаха привилегията да се срещнат с една истинска „магьосница на думите“. Надежда Тодорова практикува приказкотерапия повече от 20 години, като помага на деца и възрастни да открият силата на словото, да изследват емоциите си и да използват въображението си за по-добър живот. Тя е създател на Приказно Училище, автор на вдъхновяващи книги и черпи основното си вдъхновение от ролята си на майка.

Нейната мисия е да ни научи как приказките могат да „лекуват“, как думите променят света и как всяка мечта може да оживее, стига да ѝ дадем глас. Срещата беше незабравимо преживяване, което потопи децата във вълшебния свят на историите.

Благодарим на Надежда Тодорова за вдъхновяващото гостуване! Думите ѝ са сигурно доказателство, че сърдечността, любопитството и дълбочината на нашите ученици оставят траен отпечатък във всеки, който влезе във Fusion School. Ние продължаваме да вярваме, че всяко дете може повече, когато расте в подкрепяща среда, изпълнена с вяра и истински интерес.

Прочетете цялото интервю с Надежда, за да се потопите изцяло в магията на приказкотерапията!

Интервю: Разговор с Надежда Тодорова за децата и посещението в ЧОУ „Фюжън“

След срещата успяхме да зададем няколко въпроса на Надежда Тодорова:

Какво те мотивира да пишеш точно за деца?

Всъщност аз съм автор, който пише както за деца, така и за възрастни. Първият ми мотив да започна да пиша беше моят собствен копнеж да изразя съкровени преживявания, които не исках да задържам само за себе си. Те трябваше да бъдат споделени. Наистина е истинско предизвикателство да пиша за деца, зачитайки техния вътрешен свят и знаейки, че начинът, по който те осъзнават написаното, е изключително фин. Затова да пиша за деца за мен е най-фината и най-отговорната работа, с която някога съм се захващала.

Какво мислиш, че те доведе при нас в Седмицата на четенето?

Две неща ме доведоха при вас. Първото беше, че чух за вашето училище от една учителка, която се обучава при мен в курса по приказкотерапия за учители от първи до четвърти клас. Тази жена е толкова разкошна — креативна, грижовна, всеотдайна. По време на едно от упражненията учителите споделяха помежду си как прилагат приказките в класната стая и как използват методологията. В своя разказ тя описа такова училище, такава атмосфера и такава среда, че аз си казах: „Боже, искам да го преживея! Искам да видя това училище на практика.“ Тогава за мен „Fusion“ се превърна в едно райско кътче, където много бих искала да присъствам. Няколко месеца по-късно Хриси ми се обади с покана. С нея се познаваме отдавна, и, знаейки нейната ценностна система, бях наясно, че училището, в което тя влага своята енергия, със сигурност е място, което си заслужава. И така, водена от тези две силни мотивации, аз дойдох да споделя най-доброто от себе си с децата, които имат щастието да учат при вас.

С какво ще запомниш срещата с учениците в Fusion?

Много интересно бе за мен, че първото, което ми направи силно впечатление, беше способността на децата да виждат отвъд — те виждаха в дълбочина, виждаха личността, виждаха чудото. Това са много будни, много всеотдайни, много чувствителни деца — деца, които искрено искаха да ми помогнат да се чувствам добре сред тях. Това беше най-силното, което забелязах и остана в мен. Те ме учеха как да общувам с тях така, че да говорим ефективно на един общ език. Такова посрещане, нежност и приласкаваща енергия от толкова голяма група ученици не бях изпитвала до ден днешен.

Всяко дете може повече когато…

Когато вярваш в него. Само тази магия — да вярваш в него — е способна да отключи огромен потенциал. Но следващата крачка е да се интересуваш от сърцето му, от мислите му, от физическото му състояние; да проявяваш жив и действен интерес. Всяко дете може повече, когато е подкрепено на практика в посоката, която душата му съзнателно е избрала. Ако аз се интересувам истински от детето, което стои срещу мен, ще разбера неговите нужди. И тогава ще мога да му бъда полезна точно там, където то има нужда — а не там, където аз си мисля, че би било добре. Всяко дете може повече, когато възрастните край него го виждат истински. Когато възрастните имат компетентността да подкрепят едно човешко същество, без да се опитват да го превърнат в свое собствено продължение. Всяко дете може повече, когато расте в подкрепяща среда, в която има хармония между вътрешните му преживявания и външните му изрази. Когато едно дете е спокойно да бъде искрено, то ще даде много повече, отколкото когато просто се опитва да удовлетвори чужди очаквания.

„Домът е там, където …

…имам своите спомени и своите мечти. Домът е там, където щом вратата на стаята се отвори, изпитвам радостен трепет за този, който ще влезе през нея. Домът е там, където знам, че всичко, което правя, е обичано. Домът е там, където знам, че всички, живеещи под един покрив, са съучастници в общата посока — посока към повече щастие, към повече радост, към повече изразяване на вътрешния потенциал.

Кои са децата в твоите очи? Читатели, критици или герои?

Децата в моите очи са преди всичко преживяващи същества. Това са хора, които преминават през хиляди неподозирани опитности, и моят стремеж е книгите, които четат, да им помогнат да се превърнат в герои. За мен децата са невероятен потенциал, обуславян от множество фактори в семейната и обучителната среда. В моите книги те се срещат с герои – това са деца, които си позволяват да се държат като герои! А дали читателите ще си позволят да се видят като такива, зависи от средата, в която порастват…

Твоят любим момент от създаването на една история е?

Любимият ми момент… Всъщност има много любими моменти. Единият е този, в който историята започва да се заражда. Тя се ражда някъде дълбоко — вътре и в същото време „високо“ в душата ми. Сякаш се спуска през мен, преминава през моето съзнание и се излива върху листа. Следващият ми любим момент е, когато вече съм написала книгата, а тя дори още не е отпечатана. Тогава усещам света, който се е създал през моите ръце, да ме обгръща. Осъзнавам, че този свят, който съм изградила с перото си, вече съществува — жив, дишащ, пулсиращ — някъде отвъд мен. А когато видя, че книгата започва да живее свой собствен живот и дори да ме „придърпва“ към него, се чувствам истински щастлива. Знам, че съм изградила още една реалност. И точно затова нося огромна отговорност към това „каква“ реалност създавам чрез книгите си.

Когато беше дете, коя беше любимата ти приказка?

Когато бях дете, имах много любими приказки. Повечето от тях бяха свързани с принцове, принцеси и любовта, която побеждава всичко. Имаше много вълшебства, но една история особено ме спечели, когато вече бях активно четящо дете — „101 далматинци“. Майка ми ми подари тази книга, когато бях, може би, във втори клас, а до шести клас я бях прочела повече от 30 пъти. Тя ми носеше прекрасно усещане за споделеност, борбеност и победа на любовта над всякакви ограничения. Не знам дали може да бъде определена точно като приказка, но със сигурност е детската книга, която съм чела най-много пъти. И сигурно няма да ви изненадам, като ви разкажа, че години по-късно, когато вече бях студентка в НАТФИЗ (специалност „Актьорско майсторство за куклен театър“) и графикът ми беше изключително натоварен, пътувах с влак и в купето попаднах на една седалка с жена, която държеше бебе далматинче в ръцете си, за да го продаде в друг град. Разбира се, дадох всичките си пари и слязох с кучето, а то беше мой верен приятел през следващите 13 години. Та много силно съм убедена, че историите, които децата четат, до голяма степен влияят на техните избори и решения, когато по-късно вече са самостоятелни личности.

Кой е най-неочакваният въпрос, който ти е задавало дете?

Диалозите с децата винаги са много неочаквани. Интересното е, че в този момент не мога да посоча конкретен въпрос, защото аз никога не съм имала очаквания към децата — нито какво ще ме питат, нито как ще се държат. От тази гледна точка нямам „неочаквани“ въпроси, защото не съм имала и предварителни очаквания.

Когато видя празен бял лист…

Когато видя празен бял лист, ми се рисува, искам да го изпълня с цвят. А ако пиша, пиша красиво, пиша едро и пиша със сърце. Всеки бял лист за мен е покана да изразя сърцето си — да му дам пространство и да му създам своя собствена среда.

Когато завърша последната страница на книгата…

Когато завърша последната страница на книгата, знам, че това не е всичко. Знам, че ми предстои още много работа, докато тя се превърне в хартиената книга, която читателят държи в ръцете си. Трябва да ѝ бъде направена корица, да бъде илюстрирана, да избера начина, по който да бъде представена на читателите. Затова, когато завърша последната страница, всъщност започва един нов път — път, пряко свързан с нея. А това ми помага да не усещам така силно усещането за „край“. Не чувствам раздяла, защото продължавам да бъда с книгата, да се грижа за нея, докато стане напълно готова. А после сама я нося при хората или я изпращам красиво опакована… Така книгата остава свързана с мен, а аз не изпитвам онова усещане, подобно на следродилна депресия, за което съм чувала колеги автори да говорят.

Ако можех да живея в една от своите истории…

В действителност аз пиша така, че да искам да живея във всяка една от своите истории. Може би „Вълшебните портали на Надеждата“ е най-дългата история, която е без определен финал, а в момента пиша и втората ѝ част — затова в нея има пространство и много измерения, в които всеки може да намери място за себе си. Но всички мои произведения са създадени, докато съм била водена от принципа, че човек трябва да създава нещо, с което светът да става по-щастлив и чиято поява да носи повече радост на хората. Затова във всяка своя история бих живяла с удоволствие.