Анна е начален педагог и антрополог по образование. От множеството срещи с хора от различни нации е избрала да се посвети на общуването с българските деца. Започвайки професионалния си път като ментор и учител на деца от социално слаби семейства, от опит се убеждава, че няма трудни деца, а вниманието, търпението и уважението от страна на възрастния могат да отключат неподозиран потенциал у всекиго.

Анна обожава ученето, защото то позволява на всеки да играе безспир, подреждайки пъзела си от знания и преминавайки през лабиринта на себепознанието.

Какво те мотивира да бъдеш учител?

Като цяло, светът около мен ме вдъхновява да го изследвам. А най-много се зареждам и изпълвам, когато споделям опита си и успея да събудя откривателския дух у децата. Вдъхновяват ме моментите на творчество при децата – от взимането на решения, екипната работа, раждането на идейни проекти, развиването им в дългосрочен план през сътворяването на разбирателство във взаимоотношенията и събуждането на добродетели. Ролята на учителя в развитието на децата за мен е най-благодатната, защото той е ценен там, където растящите посяват семена, чиито плодове да берат през живота си. Към това се стремя и аз.

Какво са за теб децата?

Личности, които имат нужда от благоприятна среда, за да развият потенциала си всестранно.

Твоят любим момент от преподаването е?

Когато виждам самоинициативността на децата, пламъкът в очите, желанието да продължат заниманието си, дори и в свободното си време. Това ми доказва, че те могат да общуват пълноценно и да изпълняват целите, които са си поставили. Такива моменти сме имали най-вече в творческото писане, калиграфските уроци, заснемането на образователни филми, проучванията.

Когато беше дете, каква искаше да станеш?

Учител и макар че бях забравила тази своя мечта, в благоприятния момент от живота си, аз си я припомних отново, за да я осъществя.